Атанас Мецов

Флоранс, заври си телефона в гъза. Напреки!

И таз годишнината награда за псевдотелевизионно съчувствие се присъжда на българския зрител на “Мюзик Айдъл”. Нека всички да станем прави и да аплодираме негово величество зрителя – този, който за пореден път доказа, че е най-истинският наследник на Флоранс Найтингейл – дамата, създала “Милосърдните сестри”. Защото в тази т.нар. нация сме милосърдна сестра до милосърдна сестра.

Как иначе да си обясним неадекватното гласуване на зрителите на “Мюзик Айдъл” във втроник вечер – 21 април. Бога ми, никога не съм смятал, че някакво “реалити шоу” ще може да ме трогне, камо ли да ме накара буквално да избеснея. Да се ядосам до такава степен, че да ми идва да направя един бърз тур по апартаментите на дъртите ми съседки, които са стиснали телефончетата си и гласуват за “горкото Вики”. Или да олупам по два шамара на гламавите тийнейджъри, които трупат сметчици на мама и тати, но успяват да помогнат на тяхната си наборка Симонка да натрие носовете на каките и батковците и да ги победи. Ей Бога ми, ако всички тия Флоранс Найтингейлки впрегнеха цялата си енергия и в нормалното гласуване (което предстои след няколко седмици) надали на някой ще му пука, че 60 рейса турци от Бурса ще изберат новия ни парламент или Манго и Айше с продадения си глас ще направят от ДПС втора сила на изборите. Но не, тези лелки, заедно със стотиците хиляди комплексари, са стиснали здраво тилифончитата си и пускат ли пускат смс-и, мислейки си, че едва ли не така ще изкупят греховете си за абсолютно безмисленото си съществувание.

За тях не е важно кой как пее, кой как изглежда. Те чакат само някой да каже нещо срещу сляпата Виктория или срещу дебелото 13-годишно момиченце, за да могат, с пяна на устата си, да проклинат “лошите” хора и да дадат своя дан за световната правда, в която са били научени да вярват по време на комунистическото си минало.

Разберете, Флоранс Найтингейлчета, така няма да осмислите собственото си жалко съществувание, най-много да пречупите ентусиазма на истински талантливи и красиви момичета и момчета и да дадете незаслужени надежди на други. Защо казвам незаслужени ли? С цялото ми уважение към Виктория, но тя се явява в състезание за пеене, а не в “Искрено и лично”. Защото ако тя повтаря, че не иска да бъде възприемана като сляпа и да я съжаляват, то тогава дали има силата да научи истината – тази, която всички й спестяват, защото, в някаква степен й съчувстват. Да Вики, ти пя най-лошо от всички момичета тази вечер, въобще не си привлекателна на фона на другите момичета, поради една или друга причина си абсолютно дърво на сцената и, без сама да го съзнаваш, ми стана изключително антипатична, защото в твоя образ нещастниците и комплексарите припознаха шанса си за социална реабилитация. Защото тези, които гласуват за теб, сигурно не спират да се хвалят колко много смс-и са пуснали и как, виждаш ли, са социално отговорни и способни на човешки чувства.

Симонка, малкото закръглено момиченце, почти не носи толкова вина в себе си, колкото Виктория. Защото Симона е малко момиченце, което има прекалено комплексирана майка, която също осмисля собствения си живот чрез този на някой друг. За съжаление без да съзнава, че така вреди на собственото си дете. А другите майки от селски произход или Wanna be майки искат да видят със собствените си очи как техните ангелчета получават общонационално признание още с рождението си. А това, че буквално им разкатават фамилията като ги лишават от детство не е толкова важно. Защото нормалните деца не ги дават по телевизора и в центъра на Радомир (или беше Разград) не те спират да ти кажат колко се възхищават от детенцето ти.

Уважаеми зрители, спрете се. Замислете се за кого гласувате. За талантливи и красиви млади хора или за образи, които запълват социалната ви нищета?

Приемете и още един съвет – знам как можете да получите още по-голямо удовлетворение от това да спасите Вики и Симона за сметка на великолепните и красиви Ели, Маги и Русина. Просто си заврете телефони в дебелите си комплексирани гъзове. Напреки по възможност. За да направите кеф както на себе си, така и на всички останали. И най-вече на мен.

Публикувано в искрено и лично | 4 Коментари »

По-добре футболен вандал, отколкото пушеща подлога

Винаги съм се изпълвал с радост, когато обществото в България покаже единомислие по някой въпрос. Когато преподавателят в Софийския университет стои рамо до рамо с таксиметровия шофьор и се радват или протестират. Сигурен съм, че не съм единственият, който се изпълва с положително чувство от подобни картини. Затова толкова често ние българите обичаме да си припомняме „онова лудо американско лято”, когато нашите футболисти ни помогнаха да станем по-добри хора, патриоти, обединиха ни да вярваме в една обща кауза, радваха ни и ни караха да плачем заедно.

В последните часове обществото ни отново изглежда е на път да се обедини – този път в намирането на виновника за „погромите” пред Парламента. Вандалите, футболните хулигани бяха посочени от един невидим пръст като най-големите вредители и всички медии дружно подеха кампанията за очерняването на тези „няколко стотин лумпена, които виждаш ли провалили иначе хубавата идея за протеста”. Подробното и „правдиво” описание на „провокациите на привържениците на един софийски футболен отбор” постигнаха своето – много хора, дори от самите организатори на протеста, се обърнаха срещу феновете. Като че ли никой не очакваше да се стигне до бой с полицията. Като че ли униформените в България никога не са си позволявали употребата на сила за разпръскване на тълпа. Но на тази специфична прослойка от обществото ще обърна внимание след малко.

Искам всеки един от нас да се замисли – когато ти е „Писнало на к*ра”, както пишеше на един транспарант, дали не трябва да покажеш, че наистина ти е дошло до гуша. Защото безкръвни революции няма. Както няма и гражданско общество в България, което да „стресне” с мирните си протести властимащите. Спомнете си преди няколко месеца гръцките студенти и тяхният начин на протест. Отворете вестника и прочетете какво става в Латвия. Но тук, о не, тук сме прекалено изтънчени, рафинирани, отбрани хора и не можем да си позволим други начини на протест, освен мирния. „Преклонена главица, сабя не я сече”, „Не народ, а мърша”. Колко обичаме да използваме тези фрази, без да заставаме зад тях. Защото винаги е по-лесно да сочиш с пръст другите, отколкото теб да те сочат. Не знам колко ограничен трябва да е човек, ако си мисли, че политическата класа може да се трогне от мирен протест на 1200 човека. Фактът, че пред Народното събрание имаше привикани повече полицаи, отколкото студенти, пенсионери и майки, показва ясно, че страхът при депутатите е голямо шубе. Защото, ако трябва да вземеш властта от политиците, трябва да ги стреснеш, за да не получаваш ехидни усмивки и нагли коментари. Прасето и депутатът можеш да ги победиш само ако им пуснеш кръв. Мирните протести, които постигат резултат, са действителност само в държави с развито гражданско общество. Тук кучето скача спрямо тоягата. И докато „нормалните протестиращи” си стоят в къщи и доброволно се оставят мозъка им да бъде промит, няколкостотинте хулигани и вандали от „софийския футболен клуб” показаха най-правилната посока за действие. Защото, ако си решил да правиш нещо, трябва да го направиш, да си готов на всичко, което ще даде резултат, а не да се задоволяваш с половинчати действия.

Сега няколко думи за другите „герои” от сряда – униформените. Полицаите бият, това го знае всеки, бият, защото така си избиват комплексите. Полицаите бият само българите. И това е факт. Ако не вярвате, спомнете си миналата година в Красна поляна, когато циганите излязоха с ножове и крещяха „Смърт за българите”. Тогава униформените не си позволиха да вдигнат палка, както направиха това в сряда, както го направиха през януари 1997г., както го правеха/правят на футболни мачове. Да, защото такива са им заповедите. Българите можем да ги бием, те могат да мислят, но не гласуват. Но циганите, пардон – ромите, основният електорат, трябва да бъде пазен, защото въпреки че не мисли, срещу две кебапчета осигурява депутатско място. А изборите наближават.

Проблемът на полицаите е, че те толкова са затъпяли от безропотното изпълнение на тъпи заповеди на своите началници и министри, че не съм сигурен дали могат да отидат по голяма нужда, без да се допитат преди това до по-вискок чин. Не може в продължение на месец ти да стачкуваш като пушиш, пиеш кафе и т.н., а след това, без да са изпълнени исканията ти, да биеш други протестиращи. Нали те фактически се борят и за теб, и за твоите права, и за твоите искания. Не, заповедта си е заповед.

Поведението на полицията по време на протеста ми прилича много на действията на героиня от порно филм. Тя е отворена, нахакана, ама накрая го поема здраво. Освен това изразните средства на полицията също са характерни за хард-еротичния жанр. Те пушат цигари и издухват дима. Използват палки. Пред политиците винаги са в специфичното еротично положение „Ела Вълчо, изяш ме”. Пият кафе, за да си оправят вкуса след духането и палките.Но въпреки това остават някак си незадоволени. Може би чрез любимата си техника „бой наред, без значение по кого” избиват стаената си сексуална енергия и си изкарват от „онова място” палките, които по собствено желание са поели от депутати, министри и шефове.

Публикувано в е*ахти и държавата | 22 Коментари »

Една нощ в Пето РПУ *

Да прекараш нощта в районното не е повод за гордост. Но е нещо, което мога горещо да препоръчам на всеки. И то не защото това ще ти даде материал за няколко забавни и впечатляващи разказа, които ще накарат невинните девойки от гимназията да се ококорят, а защото е нещо много полезно. Имаш цялото време на света, за да си направиш една хубава равносметка, за каквато все не си намирал време. Защото няколкото часа зад решетките са един съвсем друг свят. Там лудешкият вихър на купона, на живота на ръба, отсъства. В тази тъмна стаичка с три пейки, без прозорци и лампи, реалността не съществува. Там няма какво да правиш – или спиш, или мислиш. Ако си като някой от моите съквартиранти за една вечер, ще се смачкаш като куче в края на някоя от пейките и ще заспиш неспокоен сън. „Е, доста по-добре се спи тук, отколкото във Второ районно”, признава и Росен, 20-годишно момче с известен стаж по полицейските участъци. Едно от най-големите богатства от нощта, прекарана в районното, е възможността да се срещнеш и да опознаеш подобен тип хора. А те си заслужават, защото са истински – за тях не съществуват понятия като лицемерие, възпитание, образование и т.н. Затова сега ще си позволя да ви разкажа повече за тях. Те имат различни морални ценности от тези на твоите и моите колеги и приятели, те си знаят, че животът ги е прецакал и продължава да ги прецаква. Както ги прецакват адвокати, свидетели, „куки” и т.н. Но те са по-силни и по-истински от онази оклепана с руж руса мацка, с която си се запознал на последното фирмено парти и за която най-голямото предизвикателство в живота е да си отвори краката пред правилния богат спонсор. Тези момчета са корави в буквалния смисъл на думата, тях не са ги калявали строги даскалки в гимназията, не са били насърчавани от интересни преподаватели в университета. Тях улицата ги е направила такива, каквито са. „Не знам какво означава дали съм лош или не, аз съм си просто такъв”, отговаря ми Емо. Има две условни, сега пак са го „прецакали” и  чака да го бутнат в затвора.

Когато ме вкараха при тях бях доста притеснен, признавам си. Но техният дълъг стаж по районните ги е научил да познават човека още от пръв поглед. „Карал си пил, нали?”, кимат те още преди да съм им казал „Здравейте”. „Личи, че не си от нашите”, казва ми Иво, като едва ли не ми отрязва евентуалната възможност дори да се запозная с тях. Но ето, че съм се излъгал. „Взеха ти цигарите, нали? Нищо след малко ще дойде сутрешната смяна и ще ни дадат да запалим. Ще ти стане по-леко. Още два часа и ще ни дадат вода и закуска”, обяснява ми Емо. Сядам в ъгъла на една от пейките. Те отново си лягат. Какво друго им остава? Явно е, че не им се случва за първи път, мисля си аз. Но не мога като тях да си затворя очите и да заспя. Първата ми мисъл е „Какво, по дяволите, правя тук сред тези момчета?”. Явно тук ми е мястото, защото, макар и само за една вечер, аз се потопих в техния свят – карах пиян, хванаха ме и сега съвсем логично делим една килия. Но въпреки всичко аз не съм като тях. Различават ни толкова много неща – те са тук за нещо реално – откраднали са, били са се, продавали са наркотици, няма значение. Те са го направили, защото правят това по принцип. Това е тяхната реалност, техният живот на ръба е живот на ръба на закона. Възприели са го по една или друга причина и или не искат, или не могат да го променят. Те знаят, че ще прекарват от време на време по някоя вечер в районното – единственото, което има значение за тях е да са примерно в Пето РПУ, а не във Второ. Докато такива като мен попадат тук заради собствената си глупост, тези момчета лежат зад решетките, защото реалността на живота им го определя, те са жертви на стечението на много лоши обстоятелства. А аз съм тук заради една илюзия, заради един призрак, аз нямам реална причина да отида в техния свят. „Направил си много голяма глупост”, произнася присъдата си и Георги, след като вече всички са станали от сън. Черпи ме с цигара и се опитва да ме успокои. „Споко, ще се измъкнеш, няма никакъв проблем.” Как да обясниш на един човек, който цял живот се е опитвал да „се измъкне”, че на мен не ми дреме за това какво пише в досието ми. Че ме ужасява повече фактът какво можеше да стане, отколкото какво се е случило. Защото той не може да разбере, че има хора, на които обстоятелствата позволяват да съгрешат веднъж и повече да не го правят. Но не му го казвам, защото няма да ме разбере. Ние сме от различни светове, живеем различно, истините ни са различни. Не искам да го питам дали съжалява за това, което е направил. Защото той вече е престанал да мисли дали извършва престъпление или не, той мисли дали ще го хванат и този път или не. Дали ще го осъдят и този път или не. Той е направил своя избор и вече не може да го промени. Защото обществото няма да му даде шанс, защото и аз, въпреки че стоя до него и пуша от неговите цигари не му давам шанс. През изминалата нощ аз съм бил по-лош от него, можеше само за броени минути да се превърна от примерен гражданин, уважаващ законите, в убиец. Но благодарение на съдбата, на късмета и на патрулната кола, която ме спря, не убих. Но аз знам, че полицаите не ме хванаха, а ме спасиха. Спасиха ме от това да се превърна в нещо, от което бих се отвратил. Досущ като един Разколников от „Престъпление и наказание”.

За всички нас, които прекарахме онази вечер зад решетките на 5-о Районно, чувствата бяха различни. Всички влязохме като престъпници, но въпросът тук не е как влизаш, а как излизаш. И дали ще се оставиш животът отново да „те прецака” или ще намериш сили да промениш себе си. Аз моят избор си го направих още на първия час в килията. За съжаление, моите съквартиранти за една вечер, са направили също своя избор още в първия час на първото си попадане зад решетките. Но точно тях никой няма право да ги вини. Най-малко аз или вие, които тази вечер пак ще си отидем в хубавото заведение, в приятната компания на нашите „нормални” приятели. Въпросът е в това, че както тези момчета с дългия стаж по районните не могат да водят нашия начин на живот, така и ние не трябва да водим техния. Защото те са корави, привикнали и дълбоко в себе си, вярвам, добри. Защото те са отхвърлили обществото, обществото ги е отхвърлило, но винаги ще ти дадат цигара, ако им отидеш „на гости”. Въпросът е, когато те дойдат на твоя територия, дали и ти ще бъдеш толкова добър към тях.

*Искам да изкажа огромни благодарности на служителите в  Пето РПУ за човешкото отношение, както и на момчетата, с които прекарах нощта. Не съм използвал истинските им имена, но се надявам пак да се видя с тях, този път на по-широко и светло място. Не карайте пияни, ако не за да спасите чужд живот, поне за да не изгубите безвъзвратно своя!

Публикувано в искрено и лично | 4 Коментари »

Футболна инвазия в Словакия - пътепис

Случайно или не в последните няколко години Словакия се превърна в любимата дестинация на феновете на “Левски”. За малко повече от 2 години привържениците на този клуб на два пъти завладяха столицата на централноевропейската държава – Братислава. И въпреки десетките митове и легенди за това какво представлява една подобна футболна инвазия в чужда страна, най-точното определение, което може да се даде е, че това е едно наистина незабравимо изживяване, на което трудно може да се намери еквивалент.

Митовете и легендите

Когато стане дума за организирано пътуване на фенове, всеки човек, който е далеч от футбола, си има изградено солидно мнение за това какво представлява екзкурзията на привържениците. Пияни и дрогирани младежи, чиято единствена цел е да крадат по бензиностанциите, да създават проблеми на полицията във всяка една държава, през която минават, да потрошат стадиона на отбора-домакин и накрая да се качат обратно на рейса за България, който е нещо средно между кръчма и наркокартел. Колкото и да не им се вярва на хората, които са си изградили подробна стройна теория за фенските екскурзии, нещата въобще не стоят така. Изминаването на няколко хиляди километра с цел само и само да бъдеш до любимия отбор във важния мач е ритуал, на който са подвластни стотици хиляди хора от цял свят. Самият факт, че си готов да пропътуваш над 2000 км. само и само да подкрепиш своите любимци за 90 мин. е достатъчно показателно за някои хора да клаифицират футболните фенове като “луди хора”. Е, може би наистина трябва да си малко луд за подобно нещо, но хубавото е, че докато пътуваш тези 2000 км., ти си заобиколен от хора, които мислят също като теб, за които “лудостта” е нещо нормално, за които любовта към отбора е толкова силна, че си готов на всякакви жертви, само и само, за да бъдеш там в онези 90 минути, за да се радваш или да плачеш.

Следващите редове не са написани с цел да покажат какви “ангелчета” са футболните фенове, задачата не е и да се разбият митовете и легендите за пияните и дрогираните привърженици. Най-малко пък целта е да се накарат Сульо и Пульо да си кажат – “хм, това е яко, може и аз да се запиша на някоя екскурзия”. Пиша следващите редове с ясното съзнание, че трябва да си малко луд, за да следваш любимия отбор навсякъде и че за хората, за които футболът не е в кръвта, нещата ще си останат съвсем неразбираеми, хората ще си останат “луди”, а цялата екскурзия – “една голяма глупост”.

Тръгването от София

Нашата скромна група от 49 фена на “Левски” тръгна към Словакия, за да стане свидетел на мача между местния тим “Жилина” (град на 200 км. от Братислава) и българските вицешампиони в III предварителен кръг от турнира за Купата на УЕФА. Още до сръбската граница при Калотина, стъклата на рейса вече бяха окичени с “бойните символи” на всяка една футболна агитка – знамена, шалчета, транспаранти. За разлика от предишни години, този път поведението на митничарите бе повече от приятелско и за около 30 мин. преминахме в западната ни съседка.

Още на първата бензиностанция “Лукойл” преди да се качим на магистралата към Ниш, групата ни започна да топи ледовете със закупуването на няколко бутилки алкохол. Вечерта мина доста бързо, като освен задължителното опознаване на хората, които бяхме част от екскурзията, една групичка реши да провери възможностите си и късмета на покер. Това, което ни бе събрало заедно – хора на различна възраст, от различни градове, с различни професии – също неизменно присъстваше в разговорите ни. Всеки си припомняше старите пътувания из Европа, онези приказни дни в края на 2005 г. и началото на 2006 г., когато “Левски” за кратко стана еропвйски футболен фактор и предложи много емоции на нас – феновете на отбора. Най-често в разказите се споменаваше онази невиждана “Синя инвазия” в Словакия преди около 30 месеца, когато над 3000 български привържениоци пропътуваха разстоянието до Търнава за мача между “Артмедия” и “Левски”, 1/16-финал за Купата на УЕФА. Самото споменаване на предишната екскурзия обаче помрачи настроението ни – знаехме, че онова приказно време, когато всички живеехме от и за успехите на любимия отбор, бе безвъзвратно отминало. Доказваше го и фактът, че този път в Жилина се очакваше да отидем не повече от 300 човека, или 10 пъти по-малко.

Дневна Братислава

В 7 часа сутринта, уморени до голяма степен от среднощното будуване, нашият рейс вече беше в Братислава. Заради бързото минаване по границите и сравнително рядкото спиране, се оказа, че сме подранили с близо 7 часа за настаняването ни в хотела. Не ни оставаше нищо друго, освен в стройна индианска нишка, да се придвижим заедно от крайния квартал до центъра на Братислава. Преходът, който ни отне не по-малко от 90 минути, не остана незабелязан за жителите и полицията на града. Два-три автомобила, шофирани от млади мъже, се спряха до колоната ни и ни зарадваха с признанието, че гостуането на феновете на “Левски” на “Артмедия” все още се помни и се разделиха с нас с пожелания за успех на българския тим над “Жилина”.

Малко след 8,30 ч. цялата ни група се подслони в един ресторант, близо до старата част на Братислава, където решихме да презаредим силите си с панирани пържоли, местна бира и малко от прословутата словашка борова ракия – боровка. След като за по-малко от час унищожихме цялото количество пенлива течност в заведението, се отправихме на туристическа разходка из старата част на града.

Много е трудно да се опише красотата на Братислава. Словашката столица сякаш има някакъв странен дух, който те уловя мигновенно и буквално те пленява. Ходиш залисан по тесните, павирани централни улички, а погледът ти постоянно бива пленен от красивите страринни сгради и множеството фонтани. Когато стигнеш до катедралата в края на центъра, пред теб се ширват водите на Дунав, мостовете над реката и разбираш какво имат предвид архитектите, когато казват, че за да бъде красив един град, то през центъра му задължително трябва да минава голяма река като Дунав, а не Перловска река например.

Екскурзията ни из центъра на Братислава завърши в ранните следобедни часове, когато цялата ни група се прибра в хотела, за да се зареди със сили за това, което очаквахме с нетърпение – посещението на нощните заведения и срещата с най-голямата атракция – красивите местни момичета.

Градът през нощта

Като истински футболни фенове, които са верни на играта, голяма част от нашата компания се подслони в ирландски пъб, където, освен солидното количество бира, имахме възможност да наблюдаваме и мачовете от Шампионската лига. Най-хубавато бе, че подобно решение бе взела и друга част фенове на “Левски”, които също бяха отседнали в Братислава.

Малко преди полунощ, групата ни от около 70 “сини” привърженици и две момчета от “Спартак” (Търнава), с които част от нашата група поддържа приятелски отношения, се отправи на поредната си мисия из нощтна Братислава – да открием нощен клуб, където да се забавляваме. Единодушно избрахме за тази цел заведението “Циркус Барок” – дискотека, която представляваше корабче на вълните на Дунава. След като напълнихме почти изцяло заведението, ние с изненада разбрахме, че то се посещава предимно от гей-общността на словашката столица. Това обаче бързо бе променено, тъй като “нежните мъже” решиха доброволно да напуснат заведението, а диджеят прие предложението да пуска предимно балканска музика.

Уморени, но доста щастливи, ние напуснахме заведението към 4 сутринта и се отправихме в стройна колона към хотела. Пътят от над 1 час бе взет доста леко, което се обуславяше и от факта, че поречието на река Дунав, откъдето мина нашата процесия, бе запознато с най-популярните песни на феновете на “Левски”.

Гостуването в Жилина

Пътят от Братислава до Жилина е точно 200 км. и бе преодолян от нашата група за около 3 часа. Пристигнахме в красивия град, разположен в подножието на Татрите по обед и веднага се настанихме в най-голямата кръчма в центъра на града. Без да искаме, бяхме уцелили същото заведение, в което се събират по принцип и феновете на отбора на “Жилина”, срещу който ни предстоеше да премерим сили след няколко часа. Благодарение на миролюбовито настроение на домакини и гости, както и на солидното полицейско присъствие, се стигна единствено до надпяване между двете агитки в центъра на града. Пътят ни към стадиона пък беше улеснен от полицейския кордон,ма влизането на стадиона бе по-бързо и лесно, отколкото на който и да е стадион в България.

Пътят обратно

Въпреки сравнително добрия резултат, който “Левски” взе от мача (1:1), настроението ни не беше в никакъв случай повдигнато. Цялата тази емоция, която ни съпътстваше от близо 60 часа, откакто бяхме напуснали София и ни зареждаше с енергия, изведнъж беше изчезнала. Уморени, без сили да се зарадваме или да се ядосваме, поехме по дългия 15-часов път към дома.

Както вече става практика за съжаление, рейсовете с български футболни фенове бяха прихванати от полицейски коли и ескортирани от едната до другата граница на Сърбия, което забави прибирането ни с поне 2 часа. На Калотина бяхме посрещнати от помощник-треньора на националния ни отбор по баскетбол Константин Папазов. Тойх нахлу радостен в рейса ни и ни покани на следващия ден да посетим баскетболни двубой между България и Сърбия. Екскурзията наближаваше своя край и за нас, момчетата, които допреди 72 часа не се познавахме, не оставаше нищо друго освен да си разменим всевъзможни видове контакти и да се надявам, че някой път отново ще прекосим половин Европа заедно, като едно цяло, за да бъдем част и ние от магията на най-великата игра.

Публикувано в спорт | Няма коментари »

За проститутките и хората

Това са два текста, публикувани във вестник Новинар. Скоро ще има и техни продължения в блога ми.

Клиент на публичен дом в София:

Въпросът е да се престрашиш първия път, оттам нататък е лесно. Разбира се, сефтето ми беше повече на бъзик, отколкото на сериозно. Пиех си с едни приятели в центъра и по едно време им казвам – аз ще ходя на проститутки. Ей така, без нищо, просто ми се искаше да направя нещо лудо, все пак беше петък вечер. Дигнах се, качих се на първото такси, казах на шофьора какво искам и той ме заведе на мястото. Трябва да си призная, че доста се притеснявах, не знаех как да се държа, беше ме страх, че могат да ме пребият. Сега се смея като слушам как някои хора ми посочват подобни аргументи. Такова нещо няма, сигурен съм.
Защо го правя ли? Защото ми харесва. Най-много ми харесва, когато някой мой приятел почне да ми разправя как никога не би направил подобно нещо, защото било глупаво. Не мисля така. Истинският мъж не плащал за секс ли? Глупости, плаща и то в пъти повече, а сексът винаги е под въпрос. Живеем в динамично време, нямаме време за романтични свалки, за блудкави истории и т.н. Вече е демоде да сваляш жени в дискотеките. Пиеш си в приятна компания и после отиваш в публичния дом – без свалки, просто секс. Не е нужно да й сваляш звезди, а и тя не го иска, нали си прибира парите. Но се чувстваш добре – няма притеснения за сутринта. Просто секс, един или два хубави часа, в които тя ти позволява да бъдеш, който си поискаш. И никога не й дреме, че я лъжеш. Защото и двамата знаете, че тя не продава просто тялото си, тя продава илюзия – илюзия за щастие, за любов, ако щеш за взаимно разбиране. Тя не те съди и не те пита дали я обичаш. И затова те привлича още повече. Има момент, в който си помисляш – аз ще бъда твоят рицар, ще те спася от тази ситуация, от този живот, който живееш. После си даваш сметката, че тя съществува, само защото води този живот, от който за 60 лв. и един час ти си станал частичка от нея. Така както и тя е станала частичка от теб.
Любовта ли? Да, съществува. Но дълбоко се съмнявам, че може да я намериш в публичния дом. Защо ли? Знам. Просто знам. Докато любовта дойде обаче, предпочитам да правя секс с красива и чиста проститутка на приятно място, отколкото да се натискам с пияни жени по дискотеките. Въпрос на принципи, пари и време. Защото времето е пари – а в този бизнес - продаването на илюзии, това важи с пълна сила.

Другата страна:

Работех като сервитьорка, продавачка в магазини, но ми писна. Една приятелка ми каза – хубава си, защо не изкараш сериозни пари, вместо да си пилееш цял ден зад щанда и да изкарваш няколко стотака. Че аз твоята месечна заплата я правя за два дни.
Най-трудно ми беше да си го реша сама – страхувах се, че родителите ми ще разберат с какво се занимавам. Е, да, казвам им, че съм сервитьорка в дискотека. Нали съм тяхното малко момиченце, не могат да си помислят, че се занимавам с нещо подобно. Една вечер просто й се обадих и й казах “Готова съм, води ме”. Сутеньорът е симпатяга, пази ни, никога не ни бие, въобще доста по-различно е отколкото по филмите.
Защо го правя ли? Заради парите, разбира се. Естествено най-голямото предимство е, че винаги мога да откажа клиент – ако е пиян или просто ми е противен, никой не ми се сърди. Той дава парите и си избира момиче, но все пак аз съм тази, която избира с кого да си ляга.
Естествено има клиенти и клиенти, както има мъже и мъже. Някои са много притеснителни, други идват само заради секса, но има и такива, с които наистина ми е приятно. Говорим си за много неща, наистина се създава някаква илюзия за близост, за интимност, която е като оазис от динамичният свят, в който живеем. За съжаление тази близост се изчерпва правопропорционално с изтичането на времето, за което си е платил клиентът. И така до другия път, когато дойде.
Да, имам си любими клиенти и ги помня. Помня какво им харесва, как обичат да го правят. Ако искате ми вярвайте, но понякога се чудя дали ще дойде еди кой си. Случвало ми се е клиент, с който съм била и съм харесала, на следващия път да си избере друго момиче. Не, не става дума за ревност, по-скоро за съжаление. Но не мога да му се сърдя, аз все пак съм професионалистка. Другия път като избере мен, ще му покажа, че съм по-добра. Това е неприятната страна – понякога трябва просто да можеш да се изключваш, да мислиш за хубави неща и да забравиш човека, с който правиш секс. Трудно е, но се свиква. Не знам дали хората, като ме видят по улиците, разбират какво работя. Но и аз не се притеснявам. Все пак си изкарвам честно парите. Не ми пука, ако целият свят знае, че съм компаньонка. Важното е родителите ми да не знаят.
Да, репликата към клиентите, “че целувките са само за гаджето” не е задължително да е истина. И аз я казвам, на всички. Искало ми се е естествено да целуна клиент, но не съм си позволявала, няма и да си позволя.
Любовта? Вярвам, че съществува. Не, не мисля, че мога да я срещна под формата на клиент. Казах ви вече – истината за този занаят е доста по-различен от филмите.

Публикувано в искрено и лично | 2 Коментари »

Quo Vadis* или къде отиваш ти, може би?

„Вървят ли двама на дълъг път,
и път да няма, не ще се спрат.”

Винаги съм харесвал песента на покойната Мария Нейкова от филма „Козият рог”. Една от причините за това е чудесният и много нежен текст на Богомил Гудев. В последните дни изненадващо и за самия мен открих още един, скрит досега смисъл на първата строфа на песента: „Вървят ли двама на дълъг път, и път да няма, не ще се спрат”. Картинката само за един миг изплува ясна в съзнанието ми и сега, щом затворя очи, ги виждам, хванати ръка за ръка, как вървят безпътни и не се спират - Държавата България и Спортът в България – Тя и Той. Тези, които по презумпция трябва да са влюбени, да си помагат, никога да не позволяват другият да бъде споходен от някакво зло. И колкото и да не ви се вярва, Държавата и Спортът в България потвърждават тази теория. Нито Тя, нито Той знаят накъде отиват, но това не им пречи да продължават. А посоката, която са поели, не е нито напред, нито дори назад. Тя е право надолу. За Него и Нея дъно няма, ако го достигнат, продължават да копаят все по-надолу. „И винаги заедно, винаги заедно”, както се пееше в стария шлагер на „Тоника”. Държавата и Спортът се обичат до такава степен, че са готови на всякакви саможертви, само и само да спасят от унижение другия. Те действат по схемата „Не е важно аз да съм зле, а Вуте да е малко по-малко зле.” И действат отлично. ОЛАФ и Евросъюзът плашат Държавата, но кавалерът Спорт се проваля на олимпиадата в Пекин. УЕФА изхвърля ЦСКА от европейските клубни турнири, а Държавата гърми собствените си военни складове в Челопечене. Прокуратурата разследва скандални бизнесмени, свързани с властта, животновъди правят барикади и се въоръжават с лайна пред Министерския съвет, „Локо” (Сф) и „Левски” отпадат от селски отборчета като „Борац” (Чачак) и БАТЕ (Борисов). И пак са заедно, и пак вървят Тя и Той, хванати за ръчичка. А каква хубава двойка са само. Колко си приличат Сергей Станишев, когато обяснява как цените падат и от ЕС ще ахнат от икономическия ни подем, и Тодор Батков, като се пъне как измислената абревиатура БАТЕ (Борисовски завод за автотракторно електрооборудване) от измислената държава Беларус ще си получи заслуженото. Държавата и Спортът доказват, че са родени един за друг и че няма да позволят единият да се въргаля в калта (или лайната, ако животновъдите изпълнят заканите си), а другият да стои чистичък и настрана.
Наистина няма по-чудесна двойка в световната история от Държавата България и Спортът в България. Вярно е, като истински влюбени и те понякога се карат. Той се сърди на любимата си, че харчи повече пари за други неща и не му дава такива суми, каквито на него му трябват. Той е ревнив, когато стане дума за общия им дом – стадионите и спортните съоръжения. Но тези дребни препирни не могат да ги скарат, да сложат кръст на любовта им, защото тя е по-силна от всякакви ежедневни дребнотемия, от някакви материални спорове. Защото Той и Тя знаят, че винаги могат да разчитат един на друг в нещастието, в позора. Защото за тях е написан текстът на „Вървят ли двама”, защото нито шансовете, които съдбата им предоставя да влязат през отворената врата на Шампионската лига или Купата на УЕФА, нито парите, които им отпуска Европейският съюз не са в състояние да разбият тази симбиоза на посредствеността, в която Държавата и Спортът си живеят щастливо.
А най-хубавото е, че Той и Тя никога не си задават простичкия въпрос Quo vadis, или по народно му „Къде отиваш ти, може би?”. Защото за чудесното им безметежно съществуване този въпрос не е актуален, те стоят над него. Защото са деца на времето и войници на съдбата и подобни дребнотемия не ги засягат. Дори складовете в Челопечене да се преместят на жълтите павета и да вдигнат цяла София във въздуха, никой няма да се трогне. Както „сините” и „черно-червените” футболни мишки не се трогнаха, когато написаха най-срамните страници от историята на спорта ни, така и разноцветните политици не се вълнуват, че ги сочат с пръст и ги използват за нарицателно за мошеници, крадци и некадърници.
И продължават заедно – Тя и Той, глухи за хорските приказки. Вървят по своя път и нищо не е в състояние да ги спре. Крачат, хванати за ръчичка, мълчат и сами си тананикат: „Вървят ли двама на дълъг път, и път да няма…”.

——-
*Quo Vadis (лат.) Къде отиваш?

Публикувано в е*ахти и държавата | Няма коментари »

За БГ-куфарите и парите

Сред големите личности на игрите в Пекин няма представител на нашата делегация. Все пак трябва да споменем някои БГ-олимпийци, които “впечатлиха” света с постиженията си.

Копиехвъргачът Кольо Нешев постигна резултат, който щеше да го нареди на 4-о място в женския финал, спринтьорът Десислав Гунев за малко щеше да подобри личните постижения на… Ивет Лалова. Илиян Ефремов не успя да напрви успешен опит на овчарски скок, но както се казва - 5,15 метра са височина, която и Елена Исинбаева не е преодолявала. Гита Додова, Николай Атанасов, Георги Иванов, Венера Гетова … ние няма да ги запомним, светът няма да ги чуе. Тъжно, но факт. Вината все пак не е в спортистите. Срамът трябва да е за президента на федерацията по лека атлетика Добри Карамаринов, чието ведомство взима най-голяма субсидия от ДАМС, а се отчете с цял куп “куфари” в Пекин.

Публикувано в спорт | 1 Коментар »

Анонимно в интернет *

* Темата, която се падна на кандидат-стидентския изпит по журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация

Няколко кратки исторически факта. Американецът от български произход Джон Атанасов създава първия електронен компютър през 40-те години. През 1969 г. американският департамент на отбраната разработва системата за пренос на данни ARPANET, която от 1983 г. преминава на TCP-протокол и така се създава ядрото на познатия ни днес интернет. През 2008 г. държавата България за пореден път успешно доказва, че анонимността и мишкуването не са само начин на живот, но могат да се превърнат и в способ за управление на цяла една страна.

Проблемът в днешното общество, поне за България, не са онези стотици хиляди “мишки”, които стават лъвове зад мониторите си, тъй като анонимността им дава смелост. Проблемът не е и в обезличаването на човек, в това, че покрай онлайн общуването, забравя какво е да кажеш “здравей” с думи, гледайки друг човек в очите. Проблемът е в анонимността като начин на управление на държавата, като начин на живот и на вземане на важните решения.

Нека се замислим. Преди няколко седмици гръмнаха военните складове в Челопечене. Гръмнаха анонимно, виновни няма. Отвлякоха Ангел Бончев, върнаха го, прибраха жена му. Виновници няма. Анонимни извършители. Както и никой не може да открие какъв е този странен модел жп-мотриси, които през има-няма няколко месеца се възпламеняват от само себе си. Анонимни фирми и чиновници източват милиони и милиарди от САПАРД. Ебал съм ги! Анонимно естествено, нищо лично. Като стана дума за секс, в интерес на истината анонимно беше зачената и цялата ни демокрация през бурната 1989 г. Анонимна майка и анонимен баща, които анонимно се потяха и пухтяха под юргана в леглото, над което зорко бдеше портретът на неанонимния тогава другар Тодор Живков. Анонимни лица опожариха и важните документи с досиетата на анонимните служители на анонимното 6-о на ДС. А тогава дори не знаехме какво е интернет. И слава Богу.

Не знам за вас, но на мен определено ми писна от цялата тази анонимност в България. Лошото е, че освен във всички етажи на властта – от кабинета на директора до килера с парцалите на чистачката, всичко е анонимно. Винаги някой казва нещо, но кой е този някой не се знае. Спомнете си последния път, когато сте чули някоя клюка – в блока, на работното място, в компанията . . . всеки път източникът е анонимен. Анонимен, защото така е най-удобно, защото така не е нужно да се взима страна в някой спор, няма нужда да се залага нечий задник, най-често собственият. Анонимността се оказва чудесно прикритие в България за некадърността, за далаверките на разни селски тарикати и градски бабаити. Тя направо е превърната в култ, в модел на подражание. Затова сега не можем ясно да посочим кой е нашият модерен Левски, Ботев или Раковски – защото той толкова добре се е скрил зад своята анонимност, че никой не го открива.

Явно, освен в създаването на компютрите, България има пръст и в друг феномен, който може да обърне света с главата надолу (или нагоре, в зависимост от това дали сте фен на няко теория на конспирацията). Та, мисля, че е крайно време, няколко десетилетия, след като Джон Атанасов патентова компютъра, някой наш чиновник (може и анонимен) да патентова начина на управление на България – анонимно в интернет. Анонимно – обяснихме защо. В интернет – еми всичко ни е виртуално – и заплатите, и реформите, и законите, и управляващите. Имаш чувството, че ги виждаш, че можеш да ги пипнеш, ама ядец – оказва се, че те не са нищо повече от едни хуманоиди, съставени от единици и нули. Техният бинарен код е малко по-особен – единичката винаги стои отпред, а нуличките се дилпят зад нея. Колкото повече единички, толкова по щастливи управници.

А кажете ми сега защо трябваше да уволняваме триглавия змей Петър-Феим-Бисер Чаушев. Той поне не беше анонимен.

Публикувано в е*ахти и държавата | Няма коментари »

Държавата на курвите - бит и душевност на жената в България

Със сигурност всички знаем стария лаф, че проституката прави секс с всички, а курвата прави секс с всички, освен с теб. Е, в България нещата вече не стоят по този начин. Тук отдавна всички сме станали курви по една или друга причина – държавата ни е курвенска, политиците ни са курвенски, спортът ни е курвенски, културата – още повече. И както навсякъде, така и тук, курвенското ни общество може спокойно да се раздели на няколко групички, флагманите на курвенското поведение.
Този текст не претендира за научна достоверност, още по-малко пък желае да сложи всички жени под един знаменател, защото все пак е основан на лични наблюдения.
Ако трябва да генеразлизираме нежната част от българското общество, мисля, че спокойно можем да изведем 3 категории жени.

1. Селската курва
Всички мъже я познават – тя е родена в малките градчета или селата и най-голямата й мечта е да си намери някой “от Софията” или “от градо”, за да успее да направи живота си пълноценен. Нейната вродена душевна простота, съчетана с тотално отсъствие на вкус и интелект, веднага я превръщат в проста секс-кукла за една вечер. Селската курва всеки път се надява, че именно последният е нейният човек, Принцът на бял кон, но на сутринта остава с пръст в устата и с една почерпка от предишната вечер.
Постепенно селската курва, която още от 16 годишна се облича с възможно най-кичозните леопардови тоалетчета за по 20 лв. от хоремага, осъзнава, че освен да я употребяват за една вечер, май друго няма да постигне в родното си градче от селски тип. Затова тя или се хваща с някой селяндур, захвърля леопардовите тоалетчета и хваща мотиката, или си наляга парцалките и идва в София, Пловдив или Варна. Там тя учи “вишо”, очите и дупките й все повече се разширяват в търсене на Принца. Годините минават и селската курва се отчайва – ако не е успяла да омае някой пъпчив, заклет девственик с апартамент в “Лозенец”, тя е изправена пред най-страшния избор в живота си – или да си купи еднопосочен билет от БДЖ за село, или да стане проститутка в Големия град.
Мечтите й са разбити, леопардовите тоалетчета – поизтъркани на коленцата, духът й – сломен. Живее под наем в гарсониера в “Овча купел”, “Люлин”, “Обеля” или “Враждебна”, води жалко съществуване и тъгува по родното село. Но тя не може да се върне там, тя е живяла десетина година “в Софията” и е вярна на максимата “по-добре курва в града, отколкото царица на село”. И, ако докато е “учила вишо”, мястото й на действие неизменно е бил Студентски град, то сега тя се навърта около Лъвов мост или Околовръстното.

2. Градската курва
Докато селската курва не е виновна, че преследвайки сляпо мечтата си, постепенно се превръща в трагичен образ от поетиката на Смирненски, то градската й версия е много по-сложна. Градската курва си е чиста проба шаврантия с претенции. Начинът й на поведение се формира още в средното училище, като неизменно започва със секс с батко от горните класове. Тя се държи надменно със съучениците си и демонстрира, че е много по-голяма и по-отракана от тях.
Следващите години нейното поведение не мръдва и със сантиметър – единственото, което постепенно се оформя в нея, е вътрешното чувство, че може да има всеки мъж на света. Това от своя страна води и до натрупване на все по-големи претенции, които рядко имат някакво реално покритие.
Градската курва дружи с момичета от своя тип и презира селските курви. Полето й на действие е ясен – центърът на града със своите снобарски заведения. Там тя може да стои в продължение на часове на някоя минерална водичка, докато не дойде някоя мутра, която да я покровителства за известно време. Шаврантията изкарва 2-3 месеца с добре облечения здравеняк, но през цялото време не спира да се оплаква на познатите си от него. Тя се мъчи подсъзнателно да оправдае връзката си с него, защото придобитите й претенции я карат да се чувства недоволна. В същото време тя не може да се откаже от бляскавия живот, който парите на нейния тъпкач й осигуряват.
Когато най-накрая мутрата разкара градската курва, тя изпада в тежка душевна драма, приема образа на невинна жертва на жестокия мъж и се впуска в постоянни секс-маратони с други елегантни бизнесмени, като този цикъл се повтаря през половин година.
Градската курва е в добри отношения с мъжете, с които не прави секс – тя се мъчи да се покаже като умна и мила, защото никога не би изпуснала една евентуална аванта. Градската курва може и да флиртува с мъжете, представя се в различна светлина и има вътрешната необходимост да бъде винаги обгрижвана. Въпреки че се показва като емоционална, нейните чувства до такава степен са закърнели покрай въргалянето и лапането на парите на приятеля й, че в повечето случаи изглежда дори гротескно.
Градската курва постепенно пораства и към 30-ата си година започва да се замисля за бъдещето си. Ако не се е оженила “по любов” за богатия си приятел, тя постепенно започва да снишава критерия. Някои момичета от компанията й са вече женени, красотата й започва да увяхва, мутрите вече не я поглеждат, а се насочват към по-младите представителки на групата й. В този момент градската курва, която има мозък в главата си, се изправя пред страшна дилема – или да пренебрегне доскорошните си претенции и да се задоми с “някой свестен, макар и не такъв какъвто съм си го представяла”, или да премине в третата група БГ-курви.

3. Незадоволените курви
Това безспорно е най-страшната категория жени, които в последните години рязко увеличават своя брой. И ако допреди 3-4 години представителките на тази група бяха жени над 30-те, то в последно време тенденцията е възрастовата граница да пада дори към 22-23.
Този тип жени твъдят, че за тях кариерата е най-важна. Ако ги слушате, оставате с впечатлението, че най-много на света мразят мъжете, селските курви и шаврантиите с претенции. Незадоволените курви са най-силни, когато са се събрали в някое заведение и обсъждат на висок глас познатите си, които са различни от тяхната група.
За разлика от предишните две групи, незадоволените отричат секса като средство за постигането на нещо. Въпреки че дават вид, че не се интересуват от мъжете, този тип курви са най-изобретателни в печеленето на другия пол. Те заемат позицията на мъж и си вярват, че едва ли не имат пенис. За разлика от градските курви, те не са мили и внимателни към “силния пол”, просто защото за тях той не е силен. Те не използват женските хитрини, не флиртуват и не се правят на невинни жертви. Напротив, показат се изцяло незаинтересовани от мъжете, с които се виждат често, но за сметка на това, когато решат да си уредят секс за една вечер, са изключително директни.
На сутринта, естествено, се чувстват незадоволени, не защото мъжът се е представил лошо, а защото все пак, както и да го погледнат, осъзнават, че те пак са го поели, а друг им го е вкарал.
През деня този тип жени вечно са навъсени и под маската на професионализма си крият сексуална незадоволеност. Постепенно тези дами осъзнават, че широко афишираната им асексуалност не ги прави интересни, а жалки в очите на мъжете. Но тъй като женствеността в тях изцяло е закърняла, вътрешната им драма избива в злобно отношение към мъжете, както и към селските и градски курви. Постепенно това, с което са парадирали преди време, пренебрежението, което са показвали към другите, се връща като бумеранг към тях. Те вече не са толкова директни в търсенето на секс, все по-рядко излизат по заведения и до 35-ата си година вече осъзнават, че са тотално загубени за живота извън работното си място.

Другите жени
Естествено тези 3 групи все още не обхващат 100% от нежното население в България. От друга страна обаче всяка жена е възприела в различна степен поведение, описано в една от 3-те групи. Проблемът е, че веднъж усвоили някои похвати на курвенското държание, българките не знаят кога да се спрат и с бързи и уверени крачки се запътват към горепосочената класификация. А тогава вече ще стане страшно, не за нас мъжете, а за самите тях. Няма нужда след като държавата ни е курвенска, и курвите ни да се изкурвяват още повече.

Публикувано в мръсните курви и гадните педераси | 30 Коментари »

Събуждане по български

Открай време съм убеден, че за да населява територията на България, всеки клетник трябва да бъде малко по-различен представител на човечеството. Защото странностите тук те хващат още от ранна утрин и не те пускат до късно след полунощ.

Убеден съм, също така, че нещата, които ни се случват на нас българите само докато отидем на работа, може съвсем спокойно да побъркат всеки средностатистически германец, французин или англичанин.

Ще ви разкажа само първите няколко часа от една обикновена бългaрска сутрин. Всяко едно от нещата, които ще опиша, наистина се случиха и то за по-малко от два часа. За съжаление (или не) това са неща, на които ставаме неволни свидетели ежедневно. И точно заради това имам чувството, че сме претръпнали и сякаш не им обръщаме подобаващо внимание. А трябва, защото малките неща и жестове са най-важни.

Както е традиционно за България и тази определена сутрин, за която ви разказвам, се събудих от странни звуци. Ентусиазирани старци, служители на столична община, енергично косяха тревата зад блока ми. Похвално начинание, ако разбира се за тази цел не се използваха някакви безумни косачки, по-възрастни от самите работници, които макар и да не косяха добре тревата, издаваха звуци и пушеха сякаш се бореха с растителността в амазонската джунгла.

Затворих прозореца, но едва 20 минути, след като отново заспах, ме събуди настойчивия звук на звънеца. С тежка крачка стигнах до вратата, където възпълничка съседка с възмущение ми разказа, че асансьорът е повреден. След като с възможно най-възпитания тон предвид обстоятелствата й обясних, че не съм асансьорния техник, затворих вратата и реших, че е крайно време да се къпя и да тръгвам за работа.

Още с първата крачка от входната врата изтръпнах от картината, която видях. На 2 метра от мен невръстно 5-годишно джагалче брулеше зелената вишна в градинката пред блока. На 10 метра от циганчето, до футболното игрище, бе завързан кон, който кротко пасеше. Върху каруцата пък дърт джагал благо пушеше цигара и гледаше миловидно своето чааве, което брулеше вишната. До циганина, със същото благосконно излъчване, дърта циганка увиваше в шест черги последния плод на любовта си с пушешия цигарка левент.

С бърза крачка се отправих към автобусната спирка. Въпреки жегата в рейса и познатата картинка на блъскащи се и допиращи се едно в друго потни тела, участващи във всекидневния автобусен Сървайвър, това пътуване до работното ми място бе дори приятно. Поне до момента, когато един пенсионер изведнъж откачи и почна да разлепя всичко, което види в автобуса – от реклами на фирми, набиращи млади работници с отличен португалски език (а да видим къде ще ги намерите тия сладури), до лепенките, които обозначават местата за сядане на инвалиди. След половинминутната операцията по разчистване на автобуса, старецът скочи на спирката и тичайки с неподозирана за възрастта му скорост, започна да крещи “Тука така нема да стане, тука така нема да стане”, гордо размахвайки във вдигната си дясна ръка автобусните трофеи.

И аз реших, че просто “тука така нема да стане”. Както казаха преди малко, важни са малките неща, защото именно те изграждат цялостната картина на ситуацията. Гърмящи и димящи морално остарели уреди, досадни комшии, които си мислят, че разбираш от всичко, джагалчета, които брулят зелени вишни под благосконния поглед на родителите си и автобусни пророци.

Когато другия път някой засукан евроексперт дойде в България, за да ни пише оценка, няма смисъл да бие път до Народното събрание и Министерския съвет, а просто да дойде за един ден на гости в квартала и да усети едно събуждане по български. Да го видя тогава дали ще е толкова отворен да дава съвети или просто ще си вземе куфарчето, ще си сложи шапката с думите “Тука така нема да стане” и ще си се прибере в Брюксел. А там ще се заключи в дома си и поне пет дена на легло под “фйешън” чаршафчетата си ще преживява културния шок от челния си сблъсък с българската действителност.

Публикувано в е*ахти и държавата | 1 Коментар »